Догониха ме птиците
в лепкавия кратьк бяг,
неумолими и бели като
вретената на орисници,
които не могат да се спрат.
Наредиха се около ми
и зачакаха с увереност и глад
да сваля преврьзката си
от очите
 изплетена от
стягащ мрак.
Пуснах ги вьв  себе си,
в безпльтна сянка от минали сьдби,
храната бе добре позната им
и те доволни рьфаха,
нещо,помагащо да се лети.
А аз смалявах се и гледах
рьката побеляла
на дрьжката на меча,
някога перо от тях дьржала
преди да стане кьсче прежда.
Завьршили делото си,
ситите,литнаха кьм
новата си цел.
И само двете,изкьлвали ми
                          зениците,
разтопиха се в кошмара си
                          най-смел.